Животът е по-безкраен от смъртта - това е прозрението, което получава капитанът на кораба, докато гледа на неговата палуба Флорентино Ариса и Фермина Даса заедно, събрани петдесет и три години, седем месеца и единайсет дни заедно с нощите им след началото на тяхната любов.

„Фермина Даса обаче не се остави да я зарази мрачното му настроение. Той естествено се помъчи да й го предаде, докато тя му помагаше да пъхне крака в панталоните и закопчаваше многобройните копчета на ризата му. Но не успя, защото Фермина Даса не се впечатляваше лесно, а още по-малко от смъртта на човек, когото не обичаше. Знаеше само, че Херемия де Сент Амур беше инвалид с патерици, когото никога не бе виждала, че бе избягал от разстрел по време на един от многобройните бунтове на някой антилски остров, че бе станал фотограф на деца по необходимост, но беше най-търсеният в областта, и че бе спечелил шахматна партия срещу някой си, когото тя помнеше като Торемолинос, а в действителност се казваше Капабланка.“